Христос, Изпълнителят на закона

Известно списание публикува реклама на цяла страница със следното заглавие: „Спечелете безсмъртие! (без майтап) ”.

В известен смисъл хората са се шегували, защото по-нататък рекламата гласи: „За да установите как можете да оставите благотворително наследство, което вечно да прави подаръци от ваше име, свържете се с нас! Ще получите безплатна брошура”.

Писатели, учени, философи и теолози през всички хилядолетия са се борили с въпроса за смъртта и как тя отнема смисъла на нашия живот. Ето защо рекламата е оригинален – макар и в крайна сметка неуспешен – начин да помогне на хората да се справят с проблема на своята смъртност. В контраст с нея в целия Нов Завет ни се показва единственият начин за придобиване на безсмъртие – чрез вяра в Исус в противовес на спазването на закона (въпреки че трябва да го спазваме). Наистина, спазването на закона не противоречи на благодатта; даже обратното - точно това трябва да правим в резултат на получената благодат.

През тази седмица ще проучваме закона и благодатта.

Въпреки че посочва греховете ни, законът е безсилен да ни спаси от тях. Но точно това безсилие показва нашата нужда от Исус - единственото разрешение на проблема с греха.

Обърнете внимание, че в този пасаж е представена постоянната и непосредствена връзка между греха и смъртта. И това се дължи на факта, че грехът, т.е. престъпването на Божия закон, води до смърт.

А сега прочетете Римляни 5:20. Когато законът навлиза, грехът се преумножава, в смисъл, че законът ясно дефинира какво е грях. Но вместо това да причини естествения резултат от греха, който е смърт, Павел казва: „… а където се умножи грехът, преумножи се благодатта”. С други думи, независимо колко е лош грехът, Божията благодат е достатъчна, за да го покрие, ако човек изиска обещанията на Бога с вяра.

Повлияни от 1 Йоан 3:4 в превода на крал Яков („грехът е престъпване на закона”) мнозина ограничават закона само до нарушаване на Десетте заповеди. Но малко по-буквалният превод е „грехът е беззаконие” (на гръцки – аномия). Всичко, отиващо против принципите на Бога, е грях. Ето защо макар Десетте заповеди да не са официално оповестени, когато изяжда забранения плод, Адам нарушава Божията заповед (Битие 2:17) и става виновен за грях. Наистина, чрез греха на Адам проклятието на смъртта обхваща всички човешки поколения (Римляни 5:12, 17, 21).

В контраст с неверността на Адам, лоялността на Исус към Божия закон ни открива надежда за вечен живот. Макар и изкушаван, Той никога не се поддава на греха (Евреи 4:15). В Посланието към римляните апостол Павел възхвалява праведната покорност на Исус, подаряваща вечен живот (Римляни 5:18-21) на тези, които я приемат. Като втори Адам, Божият Син напълно спазва закона и разрушава проклятието на смъртта. Неговата праведност сега може да стане праведност на вярващия. Човек, осъден на смърт поради унаследяването на греха на първия Адам, сега може да прегърне дара на живота, приемайки праведността на втория Адам, Исус Христос.

Една от най-трудните за разбиране християнски концепции е продължаващата роля на закона за онези, които са спасени по благодат. Ако вярващият получава праведност, като приеме достатъчността на живота и смъртта на Исус Христос, защо е необходимо все още да спазва закона? Този въпрос предоставя възможност за повтаряне на ключовата идея: Законът никога не е имал за цел да осигурява спасение. Неговата функция (след грехопадението) е да дефинира греха. И все пак кръстът не отменя нуждата човек да следва Божия закон (така, както и онзи, на когото е простено превишаването на скоростта, няма право да продължи да нарушава закона за движение по пътищата).

Законът и благодатта не си противоречат; не се изключват взаимно. Те са свързани по мощен начин. Законът не може да ни спаси, но ни показва защо се нуждаем от благодат. Благодатта не се противопоставя на закона, а на смъртта. Нашият проблем не е със закона, а с вечната смърт, настъпваща в резултат на неговото престъпване.

Апостол Павел предупреждава християнина да внимава, да не би да използва обещания дар на благодатта като извинение за съгрешаване (Римляни 6:12, 15). Тъй като грехът се дефинира от закона, когато казва на християните да не съгрешават, апостолът в основни линии им казва: Спазвайте закона, подчинявайте се на заповедите!

„Павел винаги издига Божия закон. Той посочва, че в него няма сила, която да спасява хората от възмездието за непослушанието им. Злосторниците трябва да се покаят за греховете си и да се смирят пред Бога, Чийто праведен гняв са си навлекли чрез престъпване на Неговия закон. Необходимо е да практикуват и вяра в кръвта на Христос като единствено средство за опрощението им” (Е. Уайт, Деяния на апостолите. Стр. 393 – ориг.).

Ако не сте сигурни за се кого отнасят тези стихове, то не сте сами. Теолозите векове наред се борят с този въпрос. Описаният тук човек е такъв, който се наслаждава в Божия закон (това едва ли е невярващ), но като че ли е поробен от греха (което не звучи разумно, тъй като на християните е обещана сила над греха). Разглеждайки аргументите и на двете страни, Адвентният библейски коментар твърди: „Основната цел на Павел в този пасаж като че ли е да покаже връзката, съществуваща между закона, евангелието и човека, пробуден за искрена борба против греха в подготовката си за спасението. Вестта на Павел е, че макар законът да служи за ускоряване и интензифициране на борбата, само евангелието на Исус Христос може да донесе победа и облекчение” (Адвентен библейски коментар. Том 6, стр. 554 – ориг.).

Независимо как разглеждаме тези стихове, винаги трябва да помним, че човекът, който се бори с греха, е в състояние да вземе правилните решения. Ако не беше така, всички Божии обещания, представени от ап. Павел (а и от останалите библейски писатели) за сила над греха, биха били безсмислени. И както става ясно от Матей 5 гл., грехът често започва още преди деянието да е извършено. Следователно, човек може да наруши закона дори чрез някоя греховна мисъл. Обикновено тази мисъл може да предизвика раздразнение. Но в контекста на Римляни, 7 гл. човек може да е безпомощен - не и безнадежден. За живеещите в Духа, всеприсъстващият закон служи като постоянно напомняне, че освобождаването им от осъждане идва чрез Исус (Римляни 7:24 – 8:2).

Заглавието на днешния урок идва от Римляни 10:4 – „Христос изпълнява целта на закона”. Мнозина, които са били изкушени да си мислят негативно за закона, автоматично тълкуват този израз така: „Христос го е направил да излезе от употреба”. Но този прочит отива против многото препратки в Посланието до римляните и в другите части на Новия Завет, обсъждащи продължаващата валидност на закона.

Както е и с останалата част на Посланието към римляните, целта на Павел в тези стихове е да демонстрира истинския източник на праведността. Законът е индикатор на праведността, но е безсилен да направи хората праведни. Ето защо Павел представя парадокса: народите (езичниците), които дори не са се стремили към праведност, я получават, докато Израел, стараещ се да спазва праведния закон, не я получава. Апостолът не изключва евреите от праведността, нито казва, че всеки не-евреин е праведен. Просто заявява, че законът не донася на грешника праведност, независимо дали е евреин, или езичник. Много евреи са искрени в желанието си за праведност, но тяхното търсене е безплодно (Римляни 10:2). Те са ревностни в служенето си на Бога, но искат да го правят така, както те си решат. Вземат обекта на Божието откровение (закона) и го объркват с Източника на своето спасение. Колкото и да е добър законът, той не е способен да спаси когото и да било. Всъщност, той не прави човека праведен, но изтъква човешката греховност; усилва нуждата от праведност. Ето защо Павел описва Христос като „край” на закона. Той не е „край” в смисъл преустановяване на закона, а в смисъл , че е неговата „цел” – Онзи, Когото той посочва. Законът води грешника при Христос, когато той се покае и Го потърси за спасение. Напомня на всички християни, че Христос е нашата правда (Римляни 10:4).

В хармония с Посланието към римляните, Павел внимателно представя в Галатяни целта на закона като дефиниращ греха, а не като правещ хората праведни (Галатяни 3:19, 20).

В зависимост от превода, стих 24 идентифицира закона с „училищен наставник”, с „взискателен учител”, „опекун” и „попечител”, освен другите определения. Гръцкият термин се отнася до роб, нает от богат човек да възпитава сина му. Опекунът има отговорността да научи сина на самодисциплина. Макар и роб, опекунът има правото да върши всичко необходимо, за да може синът да се държи както трябва, дори това да включва физическо наказание. Когато детето достигне зрелост, опекунът вече няма власт над него.

Въпреки че опекунът вече няма власт над порасналия син, очаква се научените от сина уроци да му помогнат да взема зрели решения. По подобен начин, въпреки че християнинът не е под осъждащата сила на закона, като придобил зрелост човек, от него се очаква да съобразява постъпките си с принципите на закона.

Освен ролята на опекун, законът е пазач, закрилящ вярващия до идването на „вярата” (Галатяни 3:23). Тук отново виждаме, че Христос е „краят” - целта - на закона. Павел изтъква тази идея, когато казва, че законът ни довежда при Бога, „за да се оправдаем чрез вяра” (стих 24).

„Законът ни разкрива греха и ни кара да чувстваме собствената си нужда от Христос и да прибягаме при Него за прощение и мир чрез покаяние пред Бога и вяра в Господ Исус Христос...

На Закона на Десетте заповеди не трябва да се гледа толкова от към забранителната му страна, колкото от към тази на милостта. Забраните му са сигурна гаранция за щастие. Приет в Христос, той съдейства за очистването на характера ни, което ще ни носи радост през вековете на вечността. За покорния той представлява защитна стена. В закона забелязваме благостта на Бога, Който – разкривайки пред хората неизменните принципи на праведността – се старае да ги предпази от злините на греха” (Е. Уайт, Избрани вести. Книга 1, стр. 234,235 – ориг.).

1. Нека групата ви обсъди чудесната надежда, представена в Галатяни 3:21. Как виждаме тук евангелието на благодатта? Защо този стих може да бъде съвършената противоотрова на законничеството?

2. Благочестивият живот не е един от многото варианти за онези, които наричат себе си Божии чеда. Мнозина добронамерени хора подчертават нуждата ни да постигнем „съвършенство”, ако искаме да влезем в царството. За съжаление, прегръщащите тази доктрина не само насърчават чувството за себедостатъчност, но и пренебрегват реалността на греховното човешко естество. Хората трябва да живеят с унаследените си склонности към грях и постоянно са бомбардирани с изкушения. Още по-притеснително е обезсърчението, което може да настъпи при хората, постоянно взиращи се в себе си и в успехите си като барометър за своето спасение. В сравнение с Божията святост и съобразно с Неговия закон, кой от нас отговаря на стандарта? В такъв случай как можем да внимаваме, така че, стремейки се към благочестив и верен живот, да не се увлечем по някоя теология, възлагаща надеждата за спасението ни на нещо друго, освен на покриващата ни праведност на Христос?

3. Каква е целта на закона?

Приятелите ми ме наричат Туги. Живея в столицата на Монголия.

Семейството ми не е християнско и аз израснах, без да знам много за Исус. Веднъж приятел на моята баба й даде покана за събрания в адвентната църква, където говори мисионер. Баба ми даде поканата на моята леля, която ме помоли да я придружа. Не проявявах особен интерес, но отидох от уважение към нея. Освен това изпитвах любопитство към християнството.

Зачудих се на себе си, че събранията ми харесаха толкова много. Хората бяха любезни, а пасторът говореше за Божието царство. Реших отново да отида в църквата. Не след дълго поисках да се присъединя към нея.

Сега съм единственият вярващ в семейството и това създава някои проблеми. Баща ми се опитва да ме държи настрана от църквата, като ми възлага работа в събота. Майка ми обаче ме оставя да ходя на църква, тъй като е чула добри неща за Исус и за Неговото учение.

Приятелите ми ме дразнят за това, че съм станал християнин и аз се чувствам изолиран от тях. Някои от тях имаха лошо влияние и след като станах християнин, престанах да се шляя с тях. Имаше и такива, които смятаха, че съм бил лош, преди да стана християнин, а сега нещата са се влошили още повече. Не знаех как да им разкажа за вярата си. В Монголия няма много адвентисти и аз се чувствам самотен.

Пасторът ме покани на лагерно събрание през лятото. Бях толкова развълнуван. Спечелих си много нови приятели и прекарах добре в спортни игри и учене за Бога. Наистина бе страхотно преживяване. Общуването с други младежи християни ми помогна да стана по-зрял във вярата си.

Бях срамежлив и не говорех много, но сега се уча да говоря пред хора и да се изразявам добре. Христос и новите ми приятели в църквата ми дават увереност. Сега мога да говоря пред аудитория с лекота. Когато видяха промяната в мене, съучениците ми разбраха, че Бог ме е променил и че християнството не е нещо лошо.

Трудно ми е да съм единственият вярващ в семейството, но приятелите ми в църквата са ми като семейство. Те ми помагат да остана верен на Бога, когато се чувствам слаб. Аз съм особено благодарен на младежкия отдел.