Настойничеството и околната среда

Светът, в който живеем, е дар от любов – от Създателя, “Който е направил небето и земята, морето и водните извори” (Откровение 14:7). В Своето творение Той съзнателно поставя човека във връзка със Себе Си, с другите живи същества и с природата. Ето защо като адвентисти от седмия ден настояваме, че нейното опазване и грижата за нея са тясно свързани със служенето ни на Бога...

“Тъй като човешката бедност и деградацията на околната среда са взаимно свързани, ние се посвещаваме на подобряване качеството на живота на всички хора. Нашата цел е устойчиво развитие на ресурсите, докато се посрещат човешките нужди...

В това посвещение потвърждаваме нашето настойничество над Божието творение и вярваме, че пълното възстановяване ще настъпи само когато Бог направи всичко ново” (Извадки от “Грижа за творението” – Заявление за околната среда от Генералната конференция на Църквата на адвентистите от седмия ден).

Според Битие 1:26 владичеството на Адам се простира над всички останали сътворени същества – в морето, на сушата и във въздуха. Владичеството включва идеята за ръководство или власт над земните създания. Не се казва нищо за владичество над природните сили. По същество Адам е трябвало да бъде владетел над земята.

Според Битие 2:19 една от най-ранните задачи на Адам е да даде имена на животните. Имената имат огромен смисъл в библейските времена. Името представлява самия човек и често пъти отразява статута му. Правото да наименува птиците и животните е потвърждение за статута на Адам като владетел над тях.

Адам получава задачата да пази градината, да я обработва и да се грижи за нуждите й. Еврейският “смр”, преведен тук като “пазя”, често означава “да бдя над” или “да следя за”. Градината е подарък за Адам, израз на Божията любов. На човека е възложена отговорност за нея – още един пример за владичеството, получено от Адам над цялото творение.

Сътворяването на животните не е случайност или добавка. Бог ги създава специално. Негова е волята те да съществуват и този принцип трябва да ръководи отношението ни към тях (виж също Изход 23:5, 12; Притчи 12:10; Лука 14:5).

Наистина жестокостта към животните и безразличието към тяхното страдание са широко разпознати като симптоми при разстройства на личността. Основани са множество организации за насърчаване на доброто отношение към животните – и то съвсем основателно.

Но в същото време някои хора отиват твърде далеч и твърдят, че хората не са по-важни от животните и че не е задължително да получават по-добро отношение от тях. Това в много отношения е начин на мислене, произтичащ от еволюционния модел за произхода на човека. И наистина, ако ние и животните сме отделени само от времето и случайността, защо да сме по-специални от тях? Един философ дори твърди, че пилето или дори рибата имат по-голяма “личностност” от зародиша в корема на майката или дори от новородено бебе. Колкото и налудничаво да звучат подобни идеи, те могат да бъдат извлечени – и то с достатъчна логика – от атеистичния еволюционен модел за произхода на човека.

Разбира се, подобни идеи не намират подкрепа в Писанието. Хората имат специален статут в Божия план за разлика от животните (Битие 3:21; Изход 29:38; Левит 11:3).

Както видяхме, разбирането ни за дълга да се грижим за своята планета е пряко свързано със Сътворението. Нашите възгледи по този въпрос влияят на начина, по който се отнасяме към творението.

Някои смятат, че природата трябва да се експлоатира, използва, дори ограбва до каквато степен е необходимо, за да се изпълняват желанията и прищевките ни. Други пък – точно обратното – едва ли не се покланят на творението (Римляни 1:25). Съществува и библейският възглед, който би трябвало да ни даде балансирано отношение към света, създаден от Господа специално за нас.

“Бог е отделил седмия ден, съботата, като паметник и постоянно напомняне за Неговия творчески акт и създаването на света. Почивайки си в този ден, адвентистите утвърждават специалния смисъл на връзката ни със Създателя и с Неговото творение. Спазването на съботата подчертава важността на нашата интеграция в цялостната околна среда” („Грижа за творението”).

Насочвайки ни към факта, че Бог е създал и нас, и населявания от нас свят, съботата постоянно ни напомня, че не сме напълно автономни създания, способни да правят каквото си искат с другите и със самия свят. Учи ни, че сме настойници и че настойничеството носи със себе си отговорност.

Както видяхме през това тримесечие, Божието първоначално творение е “добро”, дори “твърде добро”. Всичко, излязло от ръката на Създателя, е съвършено. Няма болест, няма смърт. За разлика от еволюционния модел (при който болестите и смъртта са именно средствата на сътворението) според Библията тези неща настъпват чак след грехопадението, след навлизането на греха. Ето защо можем по-добре да разберем библейското учение за здравето и изцелението само на фона на историята за Сътворението.

Нашето тяло е „проводникът” към мозъка ни, а именно чрез него Светият Дух общува с нас. Ако искаме да имаме общение с Бога, трябва да се грижим за тялото и ума си. Ако злоупотребяваме с организма си, ние се самоунищожаваме – и физически, и духовно. Според споменатите стихове това как се грижим за здравето на тялото си, за “Божия храм”, е морален въпрос, изпълнен с вечни последици.

Грижата за здравето ни е съществена част от нашата връзка с Бога. Очевидно някои аспекти от здравето ни са отвъд нашата власт. Всички имаме дефектни гени, всички сме изложени на влиянието на вредни химически вещества или други увреждащи фактори и всички сме подложени на риска от физически наранявания, които могат да увредят нашето здраве. Бог знае всичко това. Но до степента, която е в наша власт, трябва да полагаме всички възможни грижи, за да поддържаме своя организъм, създаден по Божия образ.

“Нека никой, който изповядва благочестието, не гледа с безразличие на здравето на тялото си и не се залъгва, че невъздържаността не е грях и че няма да повлияе на неговата духовност. Между физическото и моралното естество съществува тясна връзка. Стандартът на благочестието се издига или снижава от физическите навици. Всеки навик, който не насърчава здравословния начин на живот, унищожава по-висшите и по-благородни способности” (Елън Уайт. „Ривю енд Хералд”, 25 януари 1881 г.).

Често сме склонни да мислим за настойничеството само по отношение на парите. Но както видяхме тази седмица, то е много повече от това. И все пак, независимо дали се касае до пари, до проблемите на околната среда или до собственото ни здраве, има определени принципи за доброто настойничество, принципи, чиито корени стигат чак до Сътворението, описано в Битие. В крайна сметка, тъй като Бог е нашият Създател и тъй като всичко, което имаме, е дар от Него, ние сме длъжни да бъдем добри настойници на Неговите дарове.

“На Своите служители Христос поверява “имота Си” – нещо, което трябва да се употреби за Него. Той дава “на всеки според способността му”. Всеки има своето място във вечния небесен план и трябва да работи в сътрудничество с Христос за спасението на души. Мястото, приготвено за нас в небесните обиталища, е точно толкова сигурно, колкото и отреденото ни на земята специално място, където трябва да работим за Бога” (Елън Уайт. „Притчи Христови”. Стр. 326,327 – ориг.).

“Христовите последователи са изкупени, за да служат. Нашият Господ учи, че истинският смисъл на живота е в служенето. На всички Свои последователи Той дава закона на служенето – служенето на Бога и на ближния. Христос представя на света по-висше схващане за живота, отколкото познатото. Чрез живот на служене за другите човекът влиза във връзка с Христос. Законът на служенето става свързваща брънка, която ни съединява с Бога и с ближните ни” (Елън Уайт. „Притчи Христови”. Стр. 326 – ориг.).

1. Някои секуларисти твърдят, че стойността на живота не би трябвало да се измерва с това дали животът е човешки, а с потенциала му да води приятен живот. По тази логика младото и здраво шимпанзе е по-ценно от възрастен и болен човек.

Прочетете например следния цитат от австралиеца Питър Сингър, който настоява, че в определени случаи хората не би трябвало да имат повече права от някои животни: “Тези, които протестират против абортите, а редовно се хранят с телата на пилета, прасета и телета, не само не проявяват загриженост за целия живот или поне някаква степен на загриженост, частично основана на естеството на въпросния живот, а показват само предубедена загриженост за живота на членовете на нашия вид. Защото при всяко справедливо сравнение на морално значими характеристики (като разумно самосъзнание, осведоменост, автономност, удоволствие, болка и т.н.) телето, прасето и така осмиваното пиле са значително по-напред от зародиша на който и да е етап от бременността – а ако ги сравняваме със зародиш на по-малко от три месеца, рибата проявява повече белези на съзнание” (Питър Сингър. „Писания за етичния живот”. Стр. 156).

Разбира се, Сингър е еволюционист; ето защо той вярва, че няма качествена разлика между нас и животните. Просто сме еволюирали в нещо различно от тях и това е всичко.

2. Кое е радикално погрешното в тази представа? Как ние като християни би трябвало да отговорим на такова мислене?

Уджал е млад човек, но дупчица в сърцето го карала да изпитва постоянна умора и да припада много често. Не можел да работи или дори да кара велосипед.

Веднъж приятелят му Паналал разказал, че е научил за Исус – мощният и обичащ Бог, на когото се покланят християните. Паналал поканил Уджал на събрание в дома си. Уджал отишъл с надеждата, че християнският Бог ще му помогне да се излекува. Слушал внимателно как пионерът от Глобалната мисия Гопал обяснява, че Бог прощава греховете ни, ако повярваме в Него и Го помолим за това.

Когато завършил беседата си, Гопал поканил тези, които имат особени молитвени нужди, да се изправят. Уджал станал на крака. Гопал го попитал за какво желае да се моли и Уждал описал здравословното си състояние. Двамата свели глави за молитва. В същия момент Уджал усетил прилив на енергия. Разказал на Гопал, че е почувствал изцелението, след което пожелал да стане християнин.

Гопал отишал в дома на Уджал, за да изучават Библията и не след дълго родителите му и двамата му по-млади братя приели Исус за свой Спасител.

Семейството започнало да посещава адвентната църква в своя град, но Уджал искал да споделя вярата си и с хората от едно близко село. След като вече нямал здравословен проблем, той пътувал с велосипеда си до селото и там споделят евангелието. Срещнал се с човек с хронични стомашни болки и му казал: „Знам кой може да ти помогне да се излекуваш без лекарства.” Разказал му за Исус и му предложил да се моли за него. Уджал взел със себе си своя пастор и Гопал, за да се помолят за човека. Скоро той и семейството му приели Исус за свой личен Спасител

и пожелали да се кръстят.

Уджал помолил семейството да отвори дома си за молитвени събрания. Другите селяни ги наблюдавали и скоро видели промените в живота им. Един по един човекът канел съседите си да се молят заедно с Уджал. Когато научили за Исус, хората започнали да посещават библейските часове и да се подготвят за кръщение.

Уджал станал евангелизатор мирянин. До сега е довел повече от 50 души в селото си до Христос. Започнал да работи и в друго село, където и други научават за обичащия и всемогъщ Бог и приемат Исус за свой Спасител.