Карл Козерт

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, Ноември, Декември 2011 г.

Вярата на Стария Завет

„Момченце си направило лодка, сглобило я, боядисало я и тя станала много красива. Един ден някой му я откраднал и то много се разстроило. На другия ден минало покрай някаква заложна къща и … видяло там лодката си. Зарадвано, се втурнало вътре и казало на собственика:

- Тази лодка е моя!

- О, не! – отговорил собственикът. – Моя е, защото съм я купил.

- Да, де – казало момчето, – но все пак е моя, защото аз съм я направил!

- Е, добре, ако ми платиш два долара, ще ти я дам – отвърнал собственикът на заложната къща.

Два долара били твърде много пари за момчето, което нямало и цент. Въпреки това било твърдо решено да си върне лодката. Затова започнало да коси тревата на съседите, да върши всякакви дребни услуги по домовете, докато събрало двата долара.

Тогава изтичало в заложната къща и казало:

- Дойдох да си взема лодката.

Дало парите и си я получило.

Стиснало я здраво и си казало: „Скъпата ми лодчица! Тя пак си е моя! Двойно си е моя! Аз си я направих, а сега и я откупих!”.

Същото е и с нас. В известен смисъл ние сме „двойно” Господни. Той ни е направил, но после сме попаднали в „заложната къща” на дявола. Тогава е дошъл Исус и ни е откупил на чудовищно скъпа цена – не със сребро или злато, а със собствената Си скъпоценна кръв. Ние Му принадлежим и по сътворение, и по изкупление” (Уилям Моузес Тидуел. Специални илюстрации).

Различни съвременни преводи се опитват да предадат по-точно смисъла на Павловите думи в стих 1 за „несмислените” галатяни. Реално гръцката дума, която апостолът употребява, е доста по-силна. Това е думата „анеотои” – производно на думата за ум („ноус”). Буквално преведена, означава „безумни”, „ненормални”. Галатяните не разсъждават, не мислят нормално. Но Павел не спира дотук. Казва, че глупавите им постъпки го карат да се пита дали някой магьосник не е произнесъл заклинание над тях – „Кой ви омая?”. Подборът на думите дори навежда на мисълта, че истинският източник на тяхното състояние е самият дявол (2Коринтяни 4:4).

Това, което истински изумява апостола в отстъплението на галатяните от евангелието е, че те много добре знаят къде е коренът на тяхното спасение - в Христовия кръст. Няма начин да са пропуснали тази вест. Думата, преведена като „очертан” или „обрисуван” в Галатяни 3:1, буквално означава „написан с големи букви” или „нарисуван”. Използва се за описване на всякакви публични прокламации. С други думи, според апостол Павел кръстът заема толкова централно място в неговите проповеди пред галатяните, че с очите на въображението си те буквално са „видели” Христос разпнат (1Коринтяни 1:23; 2:2). Опитва се да им каже, че на практика с действията си те се отричат от кръста.

След това апостолът противопоставя настоящата опитност на галатяните с времето, когато за пръв път са се изпълнили с вяра в Христос. Прави го чрез задаване на няколко риторични въпроса: Как са получили Духа, т.е. как най-напред са станали християни? И погледнато още по-дълбоко – защо изобщо Бог им дава Своя Дух? Защото правят нещо, с което да си го заслужат? Разбира се, че не! Дава им го, защото са повярвали в благата вест за онова, което Христос вече е направил за тях. И след като са започнали така добре, какво ги кара да смятат, че могат да разчитат на собствените си дела?

Дотук в своето Послание към галатяните апостол Павел защитава евангелието за оправдание чрез вяра, позовавайки се на решението, взето от апостолите в Ерусалим (Галатяни 2:1–10), и на личната опитност на самите галатяни (Галатяни 3:1–5). От Галатяни 3:6 нататък той започва да гради аргументацията си върху свидетелството на Писанията – целта му е окончателно и напълно да утвърди „своето” евангелие. На практика от Галатяни 3:6 до 4:31 откриваме солидна аргументация, която градира, здраво вкоренена в Писанието.

Важно е да не забравяме, че по времето, когато Павел пише своето Послание до галатяните, все още няма Нов Завет. Той е най-ранният „новозаветен” писател. Евангелието на Марк е вероятно най-ранното евангелие, но и то едва ли е написано преди смъртта на апостола (65г.сл.Хр.) – или около петнадесет години след написването на Посланието до галатяните. Така че, когато цитира „Писанията”, Павел има предвид единствено и само Стария Завет.

Старозаветните писания играят значима роля в неговите учения. За него това не са някакви мъртви текстове, а живо и авторитетно Божие Слово. Във 2Тимотей 3:16 той казва: „Всичкото Писание е боговдъхновено”. Думата, преведена като „боговдъхновено”, е „теопнеустос”. Първата й част (тео) означава „Бог”, а втората – „издишан от”, „вдъхнат от”. Писанието е „вдъхнато от Бога”. Павел използва Писанията, за да докаже, че Исус е обещаният Месия (Римляни 1:2), да даде наставления за правилен християнски живот (Римляни 13:8–10) и да потвърди валидността на „своите” учения (Галатяни 3:8, 9).

Трудно е да преброим точно колко стотин пъти Павел цитира Стария Завет, но цитатите са пръснати из всичките му послания с изключение на най-кратките – тези до Тит и Филимон.

Авраам е централна фигура в юдейската релиия – по времето на апостол Павел за евреите той е не само баща на нацията, но и нещо като прототип, идеал за това какъв трябва да бъде истинският евреин. Мнозина вярват, че основната му отличителна черта е послушанието; но и нещо повече – че Бог го обвява за праведен именно поради това послушание. В крайна сметка той напуска своята родна земя, семейството си, обрязва се и дори е готов да пожертва своя син по заповед на Бога. Какво друго е това, ако не послушание! Поставяйки акцент върху обрязването, противниците на Павел несъмнено разсъждават в същата посока.

Той обаче обръща всичко с главата надолу, като отново се позовава на Авраам – и то цели девет пъти в Посланието – но като образец за вяра, а не за послушание спрямо закона.

„Оправдание” е дума, заета от юридическата терминология, докато „считам” или „смятам за” принадлежи предимно на бизнес езика. Тя може да се преведе още като „кредитирам” или „внасям нещо в нечия сметка”. Думата е употребена по отношение на Авраам не само в Галатяни 3:6, но и на още 11 места в посланието. В различните преводи е предадена като „счете”, „прие за” или „вмени”.

Ако се придържаме към термина на апостол Павел, трябва да кажем, че праведността „се внася по наша сметка”. Все пак остава въпросът: „На какво основание Бог ни счита за праведни?”. Определено не и въз основа на нашето послушание – независимо от твърденията на Павловите опоненти. Каквото и да говорят те за послушанието на Авраам, Писанието ясно заявява, че той е счетен за праведен пред Бога именно поради своята вяра.

Библията е пределно ясна – в основата на оправданието на Авраам не стои неговото послушание - то е резутат от оправданието. Той не извършва всичките си велики дела, за да бъде оправдан, а защото вече е оправдан. Оправданието води към послушание - не обратно.

„И Писанието като предвидя, че Бог чрез вяра щеше да оправдае езичниците, изяви предварително благовестието на Авраам, казвайки: „В теб ще се благославят всичките народи” (Галатяни 3:8). Според апостол Павел на Авраам не само е дадено благовестие, но и му е дадено лично от Бога - значи, трябва да е истинското благовестие. Кога обаче Бог дава това благовестие на Авраам? Цитатът от Битие 12:3 навежда на мисълта, че Бог прави завет с Авраам още в момента на неговото призоваване (Битие 12:1–3).

Основанието, на което Бог прави завет с Авраам, се базира върху Неговите обещания. Четири пъти Бог му казва „Аз ще”. Удивителни са тези обещания, тъй като са абсолютно едностранни – Бог обещава всичко, Авраам – нищо. Това е точно обратното на начина, по който повечето хора правят опити да създадат връзка с Бога. Обикновено ние обещаваме да Му служим, стига само Той в замяна да направи нещо за нас. Но това е законничество. Бог не иска от Авраам да Му обещава нищо, а само да приеме Неговите обещания с вяра. Разбира се, това не е лесно, тъй като Авраам трябва да се научи на пълно доверие не към себе си, а спрямо Бога (вижте Битие 22 глава). С други думи, призоваването му е илюстрация за същността на благовестието – спасение чрез вяра.

Има хора, които напълно погрешно стигат до заключението, че Библията проповядва два начина за спасение – старозаветен и новозаветен. В старозаветни времена спасението е въз основа на спазването на заповедите, а след това, тъй като този метод „не действа”, Бог отменя закона и прави спасението възможно само чрез вяра. Няма нищо, което да е по-далеч от истината. Както казва апостол Павел в Галатяни 1:7, има само едно благовестие.

Без съмнение противниците на апостол Павел са шокирани от дръзките му думи в Галатяни 3:10. Те определено не считат себе си за хора под проклятие. Напротив, очакват – ако не друго – то поне да бъдат благословени заради послушанието си. Павел обаче е непоколебим: „Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва, понеже е писано: „Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко писано в книгата на закона”.

Апостолът очертава две несъвместими алтернативи – спасение чрез вяра и спасение чрез дела. Благословенията и проклятията на завета са ясно и недвусмислено описани във Второзаконие 27 и 28 глави. Който се покорява, е благословен; който не се покорява, е проклет. С други думи, ако някой иска да разчита на своето послушание към закона, за да бъде приет от Бога, тогава трябва да опази абсолютно целия закон. Не ни е дадена свободата да си „подбираме” кои заповеди да изпълняваме; нито имаме основание да смятаме, че Бог „ще си затвори очите” за някоя и друга грешчица тук и там. Или всичко, или нищо.

Естествено, това е много лоша новина, но не само за езичниците, а и за законниците опоненти на апостол Павел, тъй като „всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римляни 3:23). Колкото и ревностно да се опитваме да бъдем добри, законът неизменно ни осъжда като „закононарушители”.

За да обясни какво е направил Бог за нас в лицето на Исус Христос, апостолът въвежда още една метафора. Думата „изкупя” означава „да откупя обратно”. Използвана е да опише плащането на определена цена за освобождаването на заложник или роб. Заплатата на греха е смърт. Ето защо проклятието, което лежи върху нас за това, че не сме успели да спазим закона, е смъртна присъда. „Откупната цена” за нашето спасение не е нещо незначително – тя струва живота на самия Божи Син (Йоан 3:16). Исус ни откупва от проклятието на греха, което тегне върху нас, като става „носител” на нашия грях (1Коринтяни 6:20; 7:23). Доброволно поема проклятието върху Себе Си и на наше място изстрадва пълното наказание за греха (2Коринтяни 5:21).

Апостол Павел цитира Второзаконие 21:23 като библейско доказателство. В съгласие с еврейската традиция, ако при екзекуцията на един човек тялото му бъде окачено на дърво, той се намира под Божието проклятие. Смъртта на Исус на кръста се явява точно такова проклятие (Деяния 5:30; 1Петрово 2:24).

„Върху Христос като наш Поръчител и Гарант падна нечестието на всички нас. Той бе счетен за беззаконник, за да може да ни изкупи от осъждането на закона. Вината на всеки Адамов потомък притисна Неговото сърце. Божият гняв срещу греха, ужасяващата изява на Неговата ненавист към нечестието изпълни душата на Сина с ужас. През целия Си живот Христос бе представял пред падналия свят благата вест за милостта и прощаващата любов на Отец. Неговата главна проповед бе спасението на грешниците. Сега обаче ужасното бреме на греха, което легна върху Него, Му пречеше да вижда примиряващото лице на Отец. Оттеглянето на небесния мир от Спасителя в този час на върховно страдание прониза сърцето Му със скръб, която никога няма да бъде напълно разбрана от човек. Агонията Му бе толкова голяма, че Той почти не усещаше физическата болка.

Сатана разкъсваше сърцето на Христос с жестоките си изкушения. Спасителят не можеше да види отвъд дверите на смъртта. Не можеше да види надеждата за излизане от гроба като победител; да чуе, че Отец приема Неговата жертва. Страхуваше се, че грехът е така отвратителен в Божиите очи, щото разделението между Него и Отец ще остане завинаги. Христос изпитваше онова страдание, което ще изпита всеки грешник, когато милостта престане да се застъпва за виновната раса. Чувството за грях бе това, което стоварваше върху Него като Заместник на човека Божия гняв; това правеше чашата на Божия Син толкова горчива и съкрушаваше сърцето Му” (Елън Уайт. Копнежът на вековете. Стр. 753 – ориг.).

1. Дори и днес в нашата църква има хора, на които им е трудно да приемат, че спасението е единствено чрез вяра; че ни спасява единствено Божията благодат чрез Христос - без нашите дела. Какво се крие зад тяхното колебание да приемат тази съдбоносна истина?

2. Апостол Павел критикува с много силни думи теологичната ерес, наречена „спасение чрез дела”. Какво ни подсказва това относно важността на правилната теология? Защо като църква трябва енергично да се противопоставяме, когато сред нас се появят погрешни учения?

От първия до последния ден на нашия християнски живот основа за спасението ни е единствено вярата в Христос. Авраам е счетен за праведен, защото вярва в Божиите обещания. Същият дар на правдата е на разположение на всеки човек днес, стига да има вяра, подобна на неговата. Единствената причина, поради която не получаваме осъдителна присъда за греховете си, е че Исус Христос е платил цената за тях, като е умрял вместо нас.

Тауги забавил крачки по пътя към дума си в Уланбатор, Монголия. „Отче – помолил се той, - помогни на родителите ми да не ми се гневят за това, че ходя на църква, вместо да върша домашните си задължения. Помогни им да разберат, че не се опитвам да проявявам неподчинение, а да Ти бъда послушен.”

Тринадесетгодишният Тауги бил станал християнин преди няколко месеца и родителите му били силно обезпокоени от това, че се е присъединил към „онази лоша секта”. Тауги също бил чувал слухове, че имало някакви крайни християни, които извършили самоубийство. Опитал се да убеди родителите си, че няма нищо общо с такава екстремистка група.

Когато бил на 12 години, леля му го поканила да посетят заедно адвентната църква. Той нямал желание да отиде, но се почувствал задължен да я придружи и затова тръгнал с нея. Харесал събранието и младия пастор, който проповядвал. Тауги отишъл и на останалите събрания и приел Исус за свой Спасител. Родителите му се опитали да го убедят да не ходи на църква и често му възлагали работа, за да не излиза извън дома си в събота. Той обаче издържал на натиска.

Съучениците на Тауги го избягвали след като започнал да общува с момчета, които пиели и пушели, но когато станал християнин, те решили, че е направил нещо по-лошо. Тауги спрял да общува с предишните си приятели и след време съучениците му разбрали, че наистина се е променил. С голяма радост научил, че четирима от бившите му приятели са станали християни.

Макар че е доста срамежлив, Тауги се опитал да придобие самоувереност. Неговото църковно семейство го насърчавало и сега на него му е по-лесно да разговаря с хората. „Приятелите ми в църквата са моето семейство – каза той. – Те се молят за мене и помагат да остана верен на Бога, когато съм слаб. Така ми е по-лесно да бъда единственият вярващ в семейството.”

Адвентната църква в Монголия отскоро започна да укрепва. Когато има по-малко от 2000 членове, понякога може да е трудно човек да отстоява вярата си. Молете се за вярващите в Монголия и помнете, че вашите мисионски дарения помагат за растежа на църквата в страни като Монголия.