Дон Ф. Нойфелд

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2010 г.

Обясняване на вярата

Апостол Павел е категоричен, че получаваме своето оправдание или приемане от Бога единствено чрез вяра в Исус Христос, тъй като единствено Неговата праведност е достатъчна, за да ни даде право да стоим пред Господа. Вече положил основите на тази истина, сега апостолът я разгръща още по-широко. Показвайки, че спасението е чрез вяра, а не чрез дела, дори за „праведни” хора като Авраам, той в известен смисъл прави крачка назад, за да хване „общия план” – причината за появата на греха, страданията и смъртта и начина, по който Христос разрешава този проблем – всичко, което прави за човешката раса.

Заради греха на един човек – Адам – цялото човечество се сблъсква с осъждането, отчуждението и смъртта. Заради победата на един човек – Исус Христос – целият свят получава нов статут пред Бога – чрез вяра в Исус докладът за човешките грехове и наказанието, което ги следва, може да бъде заличен и опростен завинаги.

Апостолът противопоставя Адам на Исус, подчертавайки, че Божият Син е дошъл да заличи направеното от Адам и жертвите на адамовия грях да могат да бъдат избавени чрез Него. В основата на всичко е Христовият кръст и Неговата заместническа смърт там. Тя дава възможност на всяко човешко същество – евреин или езичник – да получи спасение чрез Исус; осигурява оправдание на всеки, който Го приеме.

Несъмнено, това е тема, нуждаеща се от допълнително разяснение, защото е самата основа на цялата ни надежда.

Гръцката дума, преведена в стих 1 като „оправдани”, е в минало свършено време и представя окончателно приключило действие. Ние сме обявени за праведни, счетени за праведни не чрез делата на закона, а благодарение на факта, че сме приели Исус Христос. Съвършеният живот, който Той има на земята, Неговото съвършено спазване на закона се „вписва в нашата сметка”.

В същото време всички наши грехове се стоварват върху Исус. Бог приема, че ги е извършил Той, а не ние; така може да ни бъде спестено наказанието, което заслужаваме. То пада върху Христос вместо върху нас. Ако се възползваме от този факт, никога няма да ни се наложи да изтърпим това наказание. Може ли за един грешник да има по-славна новина?

Гръцката дума, преведена в края на стих 2 като „слава”, е употребена и по-горе в същия стих, но е преведена като „радваме”. Ако вместо „слава”, се употреби „радост” (в някои преводи е предадена именно така), връзката между 2 и 3 стихове става по-ясна. Оправданите хора могат да се радват в скърбите, защото са положили вярата и упованието си в Исус Христос. Уверени са, че Той ще обърне всяко нещо за добро. За тях е чест да страдат заради Него. (Вижте 1Петрово 4:13).

Обърнете внимание на градацията в стихове 3 до 5:

1. “Твърдост”. Гръцката дума “хупомоне”, употребена тук, буквално означава „непоколебима издръжливост” – онази издръжливост, която скърбите и неволите развиват в човек, държащ здраво вярата си и не губещ надеждата си в Христос дори във време на изпитания и страдания, способни понякога много да вгорчат живота.

2. “Изпитана правда”. Гръцката дума тук е “докиме” – буквално „да можеш да бъдеш одобрен” или „характер” , и то „одобрен характер”. Който търпеливо понася изпитанията, може да развие одобрен характер.

3. “Надежда”. Издръжливостта и одобрението естествено пораждат надежда – надежда, основана на Исус и Неговото обещание за спасение. Докато се държим за Него с вяра, покаяние и послушание, имаме всички основания за надежда.

Когато Адам и Ева безсрамно и непростимо нарушават Божията заповед, първата стъпка към помирението прави Бог. Оттогава насам инициативата за прокарване на път за спасение и подтикването на хората да тръгнат по него винаги е принадлежала на Господа. „А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си” (Галатяни 4:4).

Така, както кръвта върху праговете и страничните стълбове на къщите на израелтяните в навечерието на тяхното излизане от Египет закриля първородните им от гнева, излят върху египтяните, така и кръвта на Исус Христос гарантира на всеки оправдан, който остане такъв, закрила от Божия гняв, предназначен да унищожи греха в края на времето.

Някои не могат да преглътнат мисълта, че един любящ Бог изпитва гняв. Но Божият гняв съществува именно поради Божията любов. Как е възможно Бог, Който обича света, да не се гневи на греха който убива живота? Ако не се интересуваше какво става с нас, значи е безразличен. Само се огледайте около себе си и вижте какво е причинил грехът на творението. Как е възможно Бог да не се гневи на такова опустошително зло?

Според някои тълкуватели стих 10 говори за живота, който Христос живее на земята, и за съвършения характер, който предлага да вмени на нас. Разбира се, онова, което прави Неговият съвършен живот за нас, не подлежи на никакво съмнение. Но тук ап. Павел набляга на факта, че след смъртта Си Христос възкръсва (вижте Евреи 7:25). Именно благодарение на това, че Той е жив, ние сме спасени. Ако бе останал в гробницата, нашите надежди също биха останали погребани заедно с Него. Единадесети стих продължава със следващата причина да се радваме в Господа – примирението, което получаваме чрез Христовото дело за нас.

Смъртта е наш враг, и то върховен враг. При създаването на човешкото семейство Божият план е неговите членове да живеят вечно. Освен в някои редки случаи, хората не желаят да умират; а онези, които пожелават смъртта, го правят единствено поради изключителни страдания и мъки. Смъртта противоречи на самата ни същност. Причината? По сътворение сме предназначени за вечен живот. Смъртта е нещо чуждо и непознато за нас.

Тълкуването на този стих предизвиква много повече спорове, отколкото на който и да е друг. Вероятно причината за това е, че тълкувателите „се опитват да го използват за цели, различни от онези, с които го използва апостолът” (АБК. Т.6. Стр. 529).

Един от спорните въпроси е: „По какъв начин грехът на Адам преминава в неговите потомци? Дали те споделят вината за греха му, или са виновни пред Бога поради собствения си грях?” Макар че някои правят опити да открият отговора в самия текст, всъщност не това е темата, която Павел коментира в него. Той има предвид съвсем друго – набляга повторно на нещо, което вече е заявил по-горе – че „всички съгрешиха” (Римляни 3:23). Имаме нужда да осъзнаем, че сме грешници, защото само тогава ще разберем и че имаме нужда от Спасител. Апостолът се опитва да накара своите читатели просто да проумеят колко ужасно нещо е грехът и какво е донесъл на света чрез Адам. След това посочва какво ни предлага Бог в лицето на Исус – единствения лек за трагедията, стоварила се върху нас чрез греха на Адам.

Все пак този стих се фокусира върху проблема (смъртта, дошла чрез Адам), а не върху разрешението му (живот в Христос). Една от най-славните вести на евангелието е, че смъртта е погълната от живота. Исус излиза от гроба и разкъсва оковите й. Затова казва: „Бях мъртъв и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада” (Откровение 1:18). Ключовете са у Исус, затова неприятелят е неспособен да задържи жертвите си в гроба.

За какво говори тук Павел? Изразът „преди закона” е паралелен с израза „от Адам до Моисей”. Става въпрос за времето от Сътворението до Синай – преди формалното представяне на постановленията и законите на еврейската религиозна система, която естествено включва и Десетте заповеди.

„Преди закона” означава преди Бог да даде подробните Си изрични указания на Израел при Синай. Грехът съществува и преди това. Естествено! Нима лъжата, убийството, прелюбодейството и идолопоклонството не са грях и преди Синай? Разбира се, че са.

Вярно, че преди Синай Божието откровение към хората като цяло е доста ограничено, но несъмнено те знаят достатъчно, за да носят отговорност. Бог е справедлив и не би наказал някого незаслужено. Преди Синай хората също умират, както уместно отбелязва ап. Павел. Смъртта преминава във всички. Може да не са нарушили някое конкретно постановление, но независимо от това са съгрешили. Разполагат с Божието откровение в природата, но не са го приели и не живеят съобразно с него, затова са виновни. „Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него (...) се вижда ясно, разбираемо чрез творенията, така че човеците остават без извинение” (Римляни 1:20).

Постановленията, дадени на Синай, включват и моралния закон, макар той да съществува още отпреди. Но според Библията тук той за пръв път е записан и високо прогласен.

Като започват да сравняват себе си с Божествените стандарти, израелтяните откриват, че не им достига още много. С други думи, „умножава се прегрешението”. Внезапно осъзнават размерите на своето беззаконие. Целта на това откровение е да им помогне да разберат своята нужда от Спасител и да ги подтикне да приемат благодатта, предлагана даром от Бога. Както вече подчертахме, в оригиналния си вид вярата на Стария Завет не е законническа.

Като човешки същества от Адам не сме наследили нищо друго, освен смъртната присъда. Но Христос излиза и стъпва точно на същото бойно поле, на което Адам претърпява поражение, и издържа абсолютно същия изпит, на който той е „скъсан”. Изкупва позорното му падение и вече като наш Заместник ни поставя в добра позиция спрямо Бога. Ето защо е наречен „вторият Адам”.

„Вторият Адам бе самостоятелна, отговорна Личност, Която можеше да носи отговорност за собственото Си поведение. Заобиколен от изключително фини и неуловими съблазнителни влияния, Той бе поставен в далеч по-неблагоприятни обстоятелства за водене на безгрешен живот, отколкото първия Адам. Но дори сред грешници Той устоя на всяко изкушение да съгреши и опази Своята непорочност. Той бе абсолютно безгрешен” (АБК. Коментари на Елън Уайт. Т. 6. Стр. 1074).

Обърнете внимание на противоположните понятия – смърт - живот; непокорство - покорство; осъждане - оправдание; грях - правда. Исус идва и анулира всичко, сторено от Адам!

Забележително е също и това, че в 15 до 17 стихове думата „дарба” (дар) се появява пет пъти. Пет пъти! Целта е очевидна – апостолът иска да подчертае, че оправданието не може да се спечели; то е дар. То е нещо, което не заслужаваме, не ни се полага. Както всеки друг подарък, просто трябва да се протегнем и да го вземем. В този случай означава да го поискаме с вяра.

Елън Уайт По стъпките на Великия Лекар, глава „Помощ във ежедневния живот”; от Избрани вести, книга 1, глава „Христос – Център на вестта”; от книгата Патриарси и пророци, глава „Изкушение и грехопадение”; и от Енциклопедия АБК, глава „Оправдание”.

„Мнозина се мамят по отношение състоянието на своето сърце. Те не осъзнават, че плътското сърце е измамливо повече от всичко и страшно болно. Загръщат се със своята собствена праведност и се задоволяват да достигнат собствените си човешки стандарти за характер” (Елън Уайт. Избрани вести. Книга 1).

„Много е важно да се проповядва, че Христос е единствената надежда и спасение. Когато бе представена доктрината за оправдание чрез вяра (...) за мнозина тя бе като вода за жадния пътник. Мисълта, че Христовата правда ни се вменява не поради някакви заслуги от наша страна, а като безплатен дар от Бога, бе скъпоценна” (Елън Уайт. Избрани вести. Книга 1).

„Изпитанията са част от обучението в училището на Христос и се дават, за да бъдат очистени Божиите деца от шлака на земното. Именно защото Бог ги води, затова ги постигат изпитания. Трудностите и препятствията са Неговите избрани методи за дисциплиниране и условията за постигане на успех. Този, Който чете в сърцата на хората, познава техните слабости по-добре, отколкото самите те. Вижда в тях качества, които, ако бъдат насочвани правилно, могат да послужат за напредъка на Неговото дело” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

1. Как ви е помагала вярата в мигове на ужасно изпитание? Какво научихте за себе си и за Бога в такива моменти? Кое от наученото може да ви направи способни да помагате на други, преживяващи тежки изпитания?

2. Размислете над реалността на смъртта – в какво тя превръща живота, дори смисъла на живота? Много писатели и философи са оплаквали факта, че в края на краищата той е безсмислен, щом приключва с вечна смърт. Какво отговаряме ние, християните, на такива разсъждения? Защо надеждата, която имаме в Исус, е единственият лек срещу безсмислието?

3. Както грехопадението на Адам ни завещава паднало естество, така и победата на Исус Христос предлага обещание за вечен живот на всички, които Го приемат чрез вяра. Без изключение! Какво пречи на хората да обърнат внимание на подобна бляскава перспектива и с радост да я приемат? Как би могъл всеки от нас да помага на онези, които искат по-добре да разберат Христовата жертва и онова, което Той е направил за тях?

Израснах в Сибир по времето, когато бе забранено да се говори за Бога и за религията. Макар че не се замислях много дали има Бог, в дълбините на душата си усещах, че Бог съществува. Веднъж чух гласа Му и разбрах, че Той ми говори.

Една вечер вървях по пътя към дома и внезапно усетих как завладяващо чувство на любов изпълва тялото ми. Усещането беше толкова осезателно, че се спрях на улицата. Тогава не бях женен, нито имах приятелка. „Кой си ти?” - зачудих се аз. Реших, че това невероятно чувство ме обзема поради някое момиче. Не можах да се сетя за някое момиче, което да ме вдъхнови. По-скоро беше нещо като копнеж.

Любовта беше толкова силна, че пожелах да бъда с тази личност завинаги. „Кой си ти? – питах се аз. – Ще те намеря и ще те обичам завинаги. Но кой си ти?”

Тогава чух отговора, но не като глас, а като ясно разбиране в ума ми: „Това съм Аз, Бог.”

Не може да бъде. Смятах, че Бог е съдия и личност, която налага закони. Уплашен, че мога да обидя този Бог, аз си казах: „Не заслужавам Твоята любов.”

Бог ми отговори: „Познавам те, знам всичко за тебе и те обичам.”

„Не ме обичай толкова много – казах си аз наум. – Обичай ме само един ден или седмица или дори по-малко.”

Божият глас отговори: „Обичам те във всеки миг. Винаги ще те обичам, защото съм Бог.”

Не можех да се сдържа. Бях победен от Божията любов. През онази нощ, застанал там на улицата, със сълзи на очи аз се предадох на Бога. „Ето ме, Господи, аз съм Твой.” Още веднъж чудното чувство на топлина мина през тялото ми. Отново ми мина мисълта: „Аз обичам Бога!”

На следващия ден един приятел ме покани да посетя евангелизаторско събрание. Отидох и там научих повече за този Бог, Който ме завладя със Своята любов. След време разбрах, че същата вечер, когато Бог ми говори, евангелизаторът и други християни в града са се молили Святият Дух да докосне сърцата на хората в града. Аз бях отговор на техните молитви – само един от общо 200 души, които намериха Бога чрез тези събрания.

Нашите мисионски дарения ни помагат да изпращаме вестта за Божията любов на тези, които все още не Го познават. Благодарим ви за отзивчивостта.