Дон Ф. Нойфелд

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2010 г.

Избрани по благодат

Тази седмица урокът ще се съсредоточи върху 10 и 11 глави на Посланието към римляните и най-вече върху 11-та. Преди да продължим линията на разсъждение на ап. Павел, важно е да ги прочетете, за да придобиете цялостна представа за тях.

Те са били и си остават предмет на безброй дискусии. Все пак една от темите в тях е несъмнено ясна за всички – Божията любов към човечеството и Неговото огромно желание всички да се спасят. Никой не може да бъде отхвърлен „колективно” с други. В 10-та глава се заявява много ясно: „Няма разлика между юдеин и грък” (Римляни 10:12) – всички са грешници и всички имат нужда от Божията благодат, дадена на света чрез Исус Христос. Тя е за всички – независимо от произход и националност, независимо от делата на закона, а само чрез вяра в Исус Христос, Който жертва Себе Си като Заместник на абсолютно всеки грешник. Героите може да се сменят, но основата на спасителния план – никога.

В 11-та глава апостолът продължава същата тема. Много е важно да разберем, че и тук, когато казва „избрани” и „призвани”, той не говори за спасението, а за ролята на всеки човек в Божия план за евангелизирането на света. Няма хора, които да са изключени от спасението – никога и никъде не е ставало въпрос за това. Точно обратното – след кръста и след като евангелието се обръща към езичниците (на практика чрез самия апостол Павел), цялото тяло от вярващи – евреи и езичници – тръгва да евангелизира света.

Законничеството може да се прояви под най-различни форми – едни по-неуловими от други. Всички, които гледат към себе си – на своите добри дела, на диетата си, на това колко стриктно съблюдават съботата, на всички грехове, които не вършат (макар и с най-добри намерения) – падат в капана на законничеството. Всеки миг от живота си трябва да гледаме към Божията святост и да я съпоставяме със своята греховност - това е най-сигурният начин да се предпазим от мислене, което подтиква към търсене на „собствена правда”, а не правдата на Христос.

Римляни 10:4 съдържа цялата вест на апостол Павел към римляните в концентриран вид. Най-напред трябва да познаваме контекста. Много евреи „искат да поставят своята” правда (Римляни 10:3) и търсят „правдата, която е чрез спазването на закона” (Римляни 10:5). Но идването на Месия показва истинския път към правдата. Тя се подарява на всички, които положат упованието си в Христос. Цялата старозаветна жертвена система сочи към Него.

Дефиницията за закон по презумпция включва в себе си и Десетте заповеди, но това не означава, че и те са отменени. Моралният закон посочва нашите престъпления, грешки, недостатъци и ни показва нуждата от Спасител и прощение, води ни към Него и Неговата правда. В този смисъл Исус е „целта” на закона. Гръцката дума за “цел” е “телеос”, която може да се преведе също и като „намерение”. Христос е крайното намерение на закона; окончателна цел, която той трябва да постигне, е да ни заведе при Христос.

Да се тълкува този текст в смисъл, че Десетте заповеди (и по-точно четвъртата, защото именно тя се има предвид) са анулирани, означава да се направи заключение, което противоречи тотално на всички изявления на апостол Павел в Новия Завет.

В отговор на въпроса „Отхвърлил ли е Бог людете Си?”, най-напред Павел посочва остатъка – избраниците на благодатта – като доказателство, че това не е така. Спасението е на разположение на всеки, който го приеме – и евреин, и езичник.

Не бива да забравяме, че първите, обърнати към християнството, са евреи. На Петдесетница например. Нужно е специално видение и специално чудо, за да може ап. Петър да се убеди, че езичниците имат същия достъп до благодатта на Христос, както и евреите (Деяния 10 глава; сравни с Деяния 15:7–9) и че евангелието трябва да се занесе и на тях.

В тези стихове Павел цитира Стария Завет, който за евреите е авторитет. Там Бог е представен като такъв, Който дава на Израел дух на сънливост, за да им пречи да виждат и чуват. Нима Бог умишлено заслепява очите на хората, за да не виждат светлината, сочеща към спасението? Никога! Тези думи трябва да се тълкуват в контекста на обяснението на Римляни 9 глава. Павел не говори за спасяването на отделния човек, защото е невъзможно цяла група да бъде отхвърлена „колективно”. Както навсякъде другаде, и тук става въпрос за ролята на отделния човек в делото на Бога.

В тези стихове има два подобни израза: „тяхното [на израелтяните] отклонение” (стих 12) и „тяхното отхвърляне” (стих 15). Апостолът обяснява, че то е само временно и ще бъде последвано от приемане. Това е втората част от отговора на въпроса, зададен в началото на главата – „Отхвърлил ли е Бог людете Си?”. Това, което изглежда като отхвърляне – казва апостолът, – е само временно положение.

Павел оприличава остатъка в Израел на благородно маслиново дърво, на което някои клони са били отрязани (невярващите) – илюстрация, нужна, за да покаже нагледно, че „не е отхвърлил Бог людете Си” (стих 2). Коренът и стволът си стоят.

Вярващите езичници са били „присадени” на това дърво. Но соковете и жизнеността, които получават, са от същия корен и от същия ствол – вярващия Израел.

От друга страна, случилото се с евреите, отхвърлили Исус, може да се случи и с вярващите езичници. В Библията няма учение „веднъж спасен – завинаги спасен”. Спасението е безплатно и доброволно, но също така “безплатно и доброволно” може да бъде отблъснато. Да смятаме, че всяко съгрешаване ни отнема спасението и ако не сме съвършени, няма спасение за нас, е точно толкова опасно, колкото и да смятаме обратното – че щом Божият благодат ни е покрила веднъж, нищо от това, което правим, решаваме или избираме, не може да ни отнеме спасението. В края спасени ще бъдат само онези, които „останат в тази благодат” (стих 22).

Нито един вярващ човек няма право да се хвали със своята доброта или да чувства превъзходство над съчовеците си. Никой не е заслужил спасението – то е подарено абсолютно на всеки. Пред кръста, пред стандарта на Божията святост, всички сме равни – грешници, нуждаещи се от Божията благодат; от святост, която не можем да получим по никакъв друг начин, освен като дар. У нас няма нищо, с което да се похвалим – единствено с Исус и с онова, което Той е направил в човешка плът – изстрадал е нашите страдания, умрял е за нашите грехове, оставил ни е пример как да живеем, както и сила да го направим. Във всичко това сме изцяло зависими от Него, тъй като в онова, което предлага светът, няма никаква надежда.

От векове християните дискутират и спорят върху споменатите няколко стиха. Все пак определени части от тях са абсолютно безспорни. За начинаещите нека поясним, че всички несъгласия са по въпроса дали Бог все още протяга ръка към евреите. Думите на апостола тук идват като отговор на въпроса, зададен в началото на главата – „Отхвърлил ли е Бог Своите люде?”. Разбира се, той казва „не” и пояснява, че закоравяването (на гръцки “порозис” – „вкоравяване”, „втвърдяване”) е (1) „частично” и (2) временно – „докато влезе пълното число на езичниците”.

Какво означава „пълното число на езичниците”? Мнозина тълкуват тези думи като още един начин за изразяване същността на евангелската поръчка – целият свят да чуе благовестието; „пълното число на езичниците” е достигнато, когато евангелието достигне навсякъде. Вярата на Израел, въплътена от Христос, вече е на всички. Евангелието се проповядва по целия свят. Идването на Исус е близо. И следователно това е моментът, когато много евреи започват да се обръщат към Господа.

Друг труден за обяснение израз е „целият Израел ще се спаси” (стих 26). Това в никакъв случай не бива да се тълкува, че по силата на някакъв Божествен указ в края на времето всеки евреин ще се спаси. Писанието никога и никъде не проповядва универсализъм – било за цялата човешка раса, било за отделна група. Надеждата на Павел е да спаси „някои от тях” (стих 14). Едни от неговите сънародници приемат Месия, други Го отхвърлят – точно както във всеки друг народ и етническа група.

Коментирайки Римляни, 11 глава, Елън Уайт говори за момента „малко преди да приключи прогласяването на евангелието”, когато „мнозина от евреите (…) чрез вяра ще приемат Христос като свой Изкупител” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„В нашия свят има да се върши огромно дело. Господ заявява, че езичниците ще бъдат събрани и не само езичниците, но и евреите. Много от тях ще се обърнат и чрез тях ще видим как Божието спасение напредва като пламтящ светилник. Евреи има навсякъде; светлината на настоящата истина трябва да бъде занесена и на тях. Мнозина ще дойдат при светлината и ще прогласят непроменимостта на Божия закон с чудна сила” (Елън Уайт. Евангелизъм).

В тези стихове очевидно личи любовта на ап. Павел към неговите сънародници. Колко ли трудно му е да се примири, че хора от собствената му плът и кръв се борят срещу него и срещу истината на евангелието. Но въпреки всичко продължава да вярва, че много от тях ще признаят Исус за Месия.

Чрез съпоставка между евреи и езичници апостолът изяснява недвусмислено един въпрос – Божията милост, любов и благодат се изливат върху грешниците. Още преди основаването на света Божият план е да спаси човека, използвайки като Свои инструменти други човешки същества – дори цели народи – да изпълнят Божественото Му намерение.

Без съмнение, ако през вековете християнската църква се бе отнасяла по-добре с евреите, много от тях можеха да дойдат при нейния Месия. Големият упадък през първите столетия след Христос, както и стремителното навлизане на езичеството в християнската религия, включително заместването на съботата с неделя, не е улеснило нито един евреин, почувствал евентуално някакво влечение към Исус.

Следователно колко важно е всички християни да осъзнаем, че милостта, проявена към нас в лицето на Исус, трябва да се проявява и от нас към другите! Ако не го правим, не сме никакви християни (вижте Матей 18:23–36).

Елън Уайт, Деяния на апостолите, глави „Пред Синедриона”, „От гонител до ученик” и „Писма от Рим”; от книгата „Евангелизъм”, глава „Достигане на католиците”; и от книгата „Избрани вести”, том 1, глава „Какво да проповядваме и какво да не проповядваме”.

„Независимо от провала на Израел като народ, сред тях остана благочестив остатък, който трябваше да бъде спасен. Когато Спасителят дойде на земята, имаше верни мъже и жени, които с радост приеха вестта на Йоан Кръстител и това ги накара да изследват наново пророчествата за Месия. Когато бе основана първата християнска църква, тя се състоеше от верни евреи, повярвали, че Исус от Назарет е Онзи, за Чието идване бяха копнели” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„Сред евреите има някои, които – подобно на Савел от Тарс – са силни в Писанията и именно те ще прогласят с голяма сила непроменимостта на Божия закон (…) Ако Божиите служители работят с вяра за онези, които дълго време са били пренебрегвани и презирани, Господнето спасение ще се открие” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„Малко преди края на прогласяването на евангелието ще трябва да се извърши специално дело за пренебрегвани до този момент класи; тогава Бог очаква Неговите вестители да проявят особен интерес към еврейския народ, пръснат по целия свят. Когато старозаветните Писания се съпоставят с новозаветните и така бъдат обяснени вечните намерения на Йехова, за много евреи това ще бъде като зората на ново сътворение, като възкресение за душата. Когато видят как Христос от евангелието е точно изобразен в страниците на Стария Завет и разберат колко добре Новият Завет обяснява Стария, задрямалите им убеждения ще се пробудят и те ще Го признаят за Спасител на света. Чрез вяра мнозина ще Го приемат като свой личен Изкупител” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

1. В това последно време, когато Божият закон и особено съботата излизат остро на дневен ред, не е ли логично евреите (мнозина от тях държат на Десетте заповеди точно толкова ревностно, колкото и адвентистите) да имат дял в прогласяването на някои истини пред света? В крайна сметка, ако ще говорим за съблюдаване на съботата, адвентистите сме направо „новобранци” в сравнение с евреите. Дискутирайте.

2. Защо Адвентната църква би трябвало да има по-голям успех при евангелизирането на евреите в сравнение с всички останали християнски църкви? Какво можете да направите вие или вашата църква, за да откриете евреите в своето обкръжение (ако има такива) и да работите с тях?

3. Какво можем да научим от грешките, допускани от мнозина в древния Израел? Как да избегнем тяхното повтаряне?

Често чувам хора да свидетелстват как Бог им е говорил и ги напътствал. Смятах, че никога няма да чуя гласа на Святия Дух, но желаех да получа тази опитност.

Предпочитах да помагам в групата на по-малките деца в съботното училище, вместо да ходя в моята собствена група. Когато бях в началното училище, помагах на децата от предучилищната група. Когато бях тийнейджърка, се преместихме в друга църква, но аз не исках да я посещавам. Баща ми настояваше и аз помолих учителката от предучилищната група да ме допусне да й помагам. Тя обаче нямаше нужда от помощ. Групата от началните класове се нуждаеше от човек и аз се записах, за да преподавам. Станах ръководител на група и след време приех длъжността директор на детския отдел.

Когато чух пасторът да апелира децата сами да създадат свои малки групи, не спрях да мисля по този въпрос. Разказах на майка ми за призива и тя отговори: „Святият Дух ти говори.” Думите й ме разтърсиха. Дали всъщност не чувах гласа на Святия Дух, без дори да го осъзнавам?

Попитах ръководителя на детския отдел от съединението как да организирам група за най-малките. Тя ми обясни от какво се нуждая и аз купих материалите. Помолих двама души да ми помагат. Единият бе мъж, който все още не бе кръстен. Реших да работя с деца на възраст от 4 до 11 години. Взехме решение да се събираме в сряда вечер, когато възрастните имат молитвен час.

Детската група бе толкова успешна, че все повече възрастни започнаха да идват на молитвения час, тъй като децата им ги молеха да бъдат заведени на църква. Помощникът ми бе учител, който се справяше много добре с библейските истории. След това децата се занимаваха със специалните си тетрадки. Всички много се забавляваха и дори някои по-големи деца пожелаха да се присъединят към групата.

Програмата продължи цяла година, след което я започнахме отначало. Мъжът, който ми помагаше, бе кръстен и сега преподава в група за възрастни.

Сега осъзнавам, че Святият Дух ме ръководеше през цялото време. Той поиска от мене да използвам дарбите, които ми беше дал, за да работя с деца. Разбирам, че Бог иска от нас да вършим това, за което има наклонност, и обикновено то е нещо, от което изпитваме радост. Толкова се радвам, че Бог ме призова и ме използва, за да водя другите в нозете на Исус.