Към Мене погледнете   
и спасени бъдете...
Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 

 Адвентната българска мреж@

Християнски портал на Църквата на адвентистите от седмия ден


  Главна страница
     Седмичен урок
     Проповеди
     Молитвена група
     Опитности
      Преса
      Радио
      Телевизии
      Новини
      Новини - архив
      Обяви
      Връзки
     Библейски
     Адвентни църкви
     Залез слънце
      Книги, уроци
      Телевизия
      Видеотека
      Радио
      Аудио
      Видео
      Музика
      Презентации
      Събития
      Магазин
     Детски кът
     Разкази
     Поезия
     Статии
     Венци отговаря
Екипът на sdabg.net

Отзиви

Регистрация
на сайт


Банери

Рубрика "Детски кът"

Ани и индианецът

Ани вече не е малко момиченце. Доколкото мога да пресметна, когато за първи път разказвах тази история, тя беше на деветдесет години, че даже и повече. Но все още си спомняше дните, когато индианците бродели из Северна Америка. Веднъж тя ми разказа следната истинска индианска история от своето детство.

Когато била още съвсем малко момиченце, тръгнали заедно с баща си и майка си на запад. Отначало живеели в къщичка изкопана в земята - в един бряг. После, когато фермата се разрасла, баща й построил дървена къща. Когато къщата била готова казал на Ани, че старата пръстена къща може да й служи за игра.

О, колко щастлива била Ани! Да си имаш цяла своя къща! Та това е прекрасно! Разбира се, тя не спяла там. Просто си играела в нея, когато не била заета да помага на майка си. Единственото тъжно нещо било, че наоколо нямало други деца, с които да си играе в къщичката. Съседната ферма била далече в гората. Затова понякога Ани канела майка си "на гости". Можете да си представите колко забавно било в такива случаи.

По това време, индианците тръгнали на бой. Убивали бели хора и изгаряли домовете им. Ако Ани и майка й знаели това, щели страшно да се изплашат. Още повече, бащата бил далече от дома и щял да се върне чак след няколко дни. Тогава нямало телефони и те въобще не разбрали ужасната новина.

Един ден, когато Ани била сама в къщичката си, на вратата се почукало. Това било леко почукване и тя разбрала, че това е майка й.

- Влез!

Майка й влязла, усмихвайки се щастливо. В ръката си държала малко пакетче.

- Дойдох да ти донеса от ябълковия сладкиш, който току-що направих.

- Чудесно! Колко си мила, мамо! Така обичам този сладкиш! Много ти благодаря!

- Е, надявам се, че и този път ще ти хареса - казала майката. - А сега трябва да вървя вкъщи да си гледам работата.

И майката целунала Ани за довиждане, и побързала към къщи. Ани започнала да "слага масата", за да могат тя и куклите й да похапнат от сладкиша.

В този миг някаква сянка минала край прозореца. Ани погледнала изненадана. Явно, че майка й не би могла да се върне обратно толкова скоро! Но тогава, кой ли би могъл да бъде!

Изведнъж на вратата се чуло силно думкане. Ани здравата се уплашила. Стояла като вцепенена, не знаела какво да прави.

Чукането продължило. Накрая Ани решила да отвори вратата и да види каква е работата. В уплахата си взела скъпоценния кейк и отишла с него до вратата.

За неин ужас, отвън стоял индианец, боядисан като готов за бой воин. В ръката си държал грозна томахавка.

Ани почувствала, че ще изпищи, но била толкова уплашена, че не могла да направи и това. Само стояла и гледала.

Самият индианец бил изненадан като видял малко момиченце само в къщи с кейк в ръцете. Започнал да говори нещо на своя език, което, Ани не разбирала. След това той посочил сладкиша, а после и устата си.

Изведнъж на Ани й хрумнала блестяща идея. Както държала сладкиша, протегнала ръце, опитвайки се да се усмихне и казала:

- Заповядайте, моля. Вземете го.

Не било нужно индианецът да се подканя два пъти. Веднага грабнал сладкиша и започнал да яде, сякаш бил много гладен. Скоро сладкишът свършил индианецът си тръгнал.

Щом се скрил от погледа на Ани тя се втурнала към майка си. След като била вече в безопасност, тя й разказала възбудено историята.

Майката станала сериозна и загрижена. Ясно, че индианците трябва отново да са на бойна нога и то недалеч от тук. Може би щяха да дойдат още тази нощ! О! - мислеше си тя - поне бащата да беше вкъщи!

Но той не се върнал и тази вечер. Майката и Ани чакали и се чудели какво да правят.

Когато настъпил мракът, те залостили вратите и ги подпрели с мебели. След това седнали сами обзети от страх.

Изведнъж на входната врата се чуло силно хлопане.

- Индианците! - прошепнала майката. - Те са тук!

Никоя от тях не мръднала и хлопането продължило. Ани се стрелнала към един прозорец и надникнала навън.

- Това е същият индианец, който дойде в мойта къщичка сутринта. Мамо, хрумна ми една идея!

- Какво идея?

- Имаш ли още от оня сладкиш?

- Да, защо?

- Дай ми го! Ще се опитам пак.

Майката дала сладкиша на Ани, която предпазливо отворила прозореца и го предложила на индианеца.

- Моля, вземи го, - казала тя любезно, усмихвайки се доколкото могла, макар че била страшно изплашена.

Индианецът взел сладкиша, изял го лакомо и бързо се отдалечил.

Ани и майка й никога не го видели повече, но когато войната свършила и мирът се възстановил, научили какво всъщност се случило през онази нощ. Няколко други ферми наоколо били изгорени и само тяхната била пощадена. И то само поради любезността към онзи индиански боец. Той се върнал при хората си и им казал, че тази ферма не трябва да се докосва. Белите хора там, казал той, го нахранили когато бил гладен. Дали му да яде нещо по-вкусно от всичко, което бил вкусвал дотогава.

Така Ани и майка й били спасени. Спасени заради един ябълков сладкиш и усмивката на едно момиченце! Е, любезността сигурно бива възнаграждавана, всеки път!

Created by ULimited®