Към Мене погледнете   
и спасени бъдете...
Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 

 Адвентната българска мреж@

Християнски портал на Църквата на адвентистите от седмия ден


  Главна страница
     Седмичен урок
     Проповеди
     Молитвена група
     Опитности
      Преса
      Радио
      Телевизии
      Новини
      Новини - архив
      Обяви
      Връзки
     Библейски
     Адвентни църкви
     Залез слънце
      Книги, уроци
      Телевизия
      Видеотека
      Радио
      Аудио
      Видео
      Музика
      Презентации
      Събития
      Магазин
     Детски кът
     Разкази
     Поезия
     Статии
     Венци отговаря
Екипът на sdabg.net

Отзиви

Регистрация
на сайт


Банери

Рубрика "Детски кът"

Липсващите кутии

Линди и Мерилин бяха две сестри. Веднъж баща им каза, че отива в командировка чак на другия край на страната, край морето. Трябвало да пътува със самолет до един град, а след това с влак.

- А ние ще дойдем ли с теб? - попитаха веднага двете момичета.

- Да пропътувате целия този път? - зачуди се бащата.

- А защо не? - добави и майката. - И аз обичам да пътувам.

- Но помислете само колко пари ще струва едно такова пътуване! - отговори таткото.

- Но помисли и за хубавото развлечение, което ще ни доставиш! - усмихна се майката.

- Толкова обичам да пътувам! - възкликна Линди.

- Аз също! - тихо каза Мерилин.

С три момичета насреща си бащата не можеше да устои дълго. След много обсъждания и пресмятания той реши да съчетае командировката с едно приятно пътуване за цялото семейство.

Купи билети за отиване и за връщане и тръгнаха.

В крайморския град отседнаха при едно познато семейство, което ги разходи край морето и заедно направиха малко пътуване в красивите околности.

След това един следобед бащата взе своите момичета и тримата влязоха в голям магазин. Каза им, че могат да си изберат какъвто подарък си искат и той ще им го купи, стига да не е много скъп.

Беше страшно забавно! Но, о, колко трудно им бе да решат кое е най-хубавото нещо.

- Струва ми се, че ще взема това - казваше едната.

А след малко:

- Не, не, ще взема ето това.

И така - целия следобед.

Бащата мислеше, че най-после ще се спрат на някоя кукла или на нещо подобно. Но момичетата избраха съвсем друго. Никога няма да се сетите какво!

Две хубави кутии, в които могат да се слагат моливи, училищни принадлежности, закуски и много други неща.

Линди ги видя първа.

- О, вижте! - извика тя, - Онези - красивите кутии! Татко, искам да имам такава кутия за училище.

- И аз - каза Мерилин.

- Но ти още не ходиш на училище - засмя се Линди.

- Нищо, искам такава кутия.

- Сигурни ли сте, че искате тези кутии повече от всичко друго?

- Да, татко! - отговориха момичетата.

- Не бихте ли искали по-добре по една нова кукла?

- Не! Искаме кутиите.

Бащата не можа да направи нищо, за да промени решението им, затова купи кутиите. Но понеже струваха много по-малко, отколкото бе предвидил за подаръци, той заведе двете момичета в сладкарницата и напълни кутиите с бонбони, шоколади, фъстъци и с всякакви други лакомства. Момичетата бяха толкова развълнувани, че не можеха да намерят думи да му благодарят. Радостта им беше пълна.

На следния ден "ваканцията" им свърши. Когато се качиха на влака, двете момичета поставиха кутиите си на багажника заедно с останалия семеен багаж. След това трябваше да пътуват със самолет, после взеха такси и ето че отново бяха у дома.

Сред вълненията от пътуването с влак, самолет, такси, шарените кутии бяха забравени някъде и когато багажът пристигна вкъщи, кутиите ги нямаше.

- Къде ги видяхте за последен път? - запита бащата.

- Не мога точно да си спомня - тъжно каза Линди.

- У вас ли бяха в самолета?

- Мисля, че не - прошепна Мерилин.

- Не си спомням да съм ги видяла - рече и майката.

- Последния път, когато ги видях, май че бяха на багажника във влака - мъчеше се да си спомни таткото.

- Може би, когато ни пренасяха багажа, да са ги изпуснали? - добави майката.

- Да, възможно е!

- Какво да правим? - попита Линди. И колко само лакомства имаше вътре!

- Искам си кутията! - заплака Мерилин.

- Няма смисъл да се плаче - каза бащата. - Ще вляза във връзка с управлението на железниците и ще видя дали ще могат да се намерят. Ще попитам за всеки случай и на летището, ако сме ги забравили в самолета.

Той направи всичко, което можа. Описа внимателно кутиите, даже съобщи и какво има вътре. От летището отговориха, че такива кутии не са намирани, от бюрото за загубени вещи при железниците - също.

Междувременно децата започнаха да се молят за своите кутии.

Вечер след вечер това бе станало тема на техните молитви.

Бяха сигурни, че Исус знае къде са и че ще им ги върне по някакъв начин.

Дните станаха седмици, но за кутиите нямаше никаква вест. Като че ли бяха потънали в замята.

Но Линди и Мерилин продължаваха да се молят за тях. Не минаваше вечер, без да кажат:

- Ти не си забравил нашите кутии, нали Исусе? Ние все още чакаме да ни ги изпратиш обратно.

Исус не беше ги забравил.

Но минаха шест седмици. Седем седмици. Осем седмици. Цели два месеца.

И ето че един ден по пощата пристигна опакован в кафява хартия пакет. Когато го подаде на майката, пощальонът каза:

- Мисля, че това не е за нас.

Но то беше за тях. О, да, за тях беше!

Вътре в грубата кафява хартия бяха двете кутии. А когато ги отвориха, намериха всичките лакомства така, както ги бяха поставили. Нито едно не липсваше.

Линди и Мерилин извикаха от радост. Това беше толкова чудно! Толкова, толкова чудно! Нали?

Created by ULimited®