Към Мене погледнете   
и спасени бъдете...
Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 

 Адвентната българска мреж@

Християнски портал на Църквата на адвентистите от седмия ден


  Главна страница
     Седмичен урок
     Проповеди
     Молитвена група
     Опитности
      Преса
      Радио
      Телевизии
      Новини
      Новини - архив
      Обяви
      Връзки
     Библейски
     Адвентни църкви
     Залез слънце
      Книги, уроци
      Телевизия
      Видеотека
      Радио
      Аудио
      Видео
      Музика
      Презентации
      Събития
     Детски кът
     Поезия
     Статии
     Венци отговаря
Екипът на sdabg.net

Отзиви

Регистрация
на сайт


Банери

[Статии]

Защо вярвам в Бога?

У мен се поражда едно много странно чувство всеки път, когато бивам запитван защо вярвам в Бога? Чувство, което мога да опиша като удивление, учудване, недоумение. Не мислете, че съм сляп за времето, в което живея. Не, не съм! Зная, че вярата в Бога и самият Бог са отписани от някои хора както на Изток, така и на Запад. Зная, че трайните стойности на живота - любов, вярност, почтеност, честност, посветеност, алтруизъм, привързаност постепенно биват измествани от егоизъм, лъжа, кариеризъм, брутален материализъм, непочтеност. Казвам - учудване и недоумение, защото при задаването на този въпрос имам чувството, което изпитва - все още - малкото дете, когато бъде запитано защо обича майка си или баща си, или пък когато запитат някой младеж защо ще се омъжи за определено момиче. Не че тези въпроси не са легитимни. Напротив! Но струва ми се, че всеки друг отговор освен този, който детето ще даде на (почти безсмисления!) въпрос защо обича майка си, е: ЗАЩОТО ТОВА Е МАМА! А на въпроса , зададен на младия човек защо иска да се ожени за ТОВА момиче, единственият отговор би трябвало да бъде "ЗАЩОТО Я ОБИЧАМ"! ТОЧКА! Защо я обича? ЗАЩОТО ТОВА Е ТЯ! Истинската любов към някого не подлежи на обяснение. Всяко обяснение, всяко "обичам го защото"... показва красноречиво, че ние имаме работа не с истинската любов, а с неин сурогат. В тази категория въпроси поставям и въпроса защо вярвам в Бога. И така защо вярвам в Бога? Защото Го обичам! Точка! А защо Го обичам?... Е, това вече е по-дълга тема на разговор.

През месец ноември 2006 г. държах няколко лекции в София на тема "Има ли нужда човекът на двадесет и първи век от Бога?" Наистина ли все още има хора, които приемат, държат в себе си и се наслаждават на приятелството на един вечен, всезнаещ, всемогъщ, вездесъщ и суверен Бог, Който е Любов? Говорех за смисъла на човешкия живот, за този еткистенциален вакуум, в който живее голяма част от образованото човечество на ХХІ век. За това убийствено чувство на липса на смисъл в живота, което владее американската академична младеж. И не само нея! За стремежа на човека към щастие и как то бяга толкова повече от него, колкото той повече го преследва...

Защо вярвам в Бога? Може ли вярата в Бога да бъде мироглед на съвременния човек от ХХІ век? За какво ми е необходима тя? Какво, ако вярвам в Бога? Каква "полза" имам от Бога?

Във връзка с това бих искал да цитирам големия психиатър, психолог и невролог проф. Виктор Франкл. В своята книга бест-селър "Въпреки всичко нека кажем "Да" на живота", в която описва преживяванията си в концентрационния лагер Освиенцим, той казва следното: "Третата фаза: След освобождаването от лагера. (Първата фаза е шокът от приемането в лагера. Втората фаза е апатията... Бележка Е. П.) И сега ние искаме да разгледаме последната фаза от психологията на концентрационния лагер: психологията на освободения от лагера затворник.

...Бихме желали да започнем своя доклад на това място, където след дни на високо напрежение, една сутрин видяхме да се вее на портала на лагера бялото знаме. Това високо душевно напрежение беше последвано от едно тотално вътрешно успокоение; този обаче, който мисли, че между нас започна да цари голяма радост, се лъже. Как стояха в действителност нещата тогава?

С уморени крачки затворниците се завличат към портала - нозете им едва ги държат. Стеснително се оглеждат около себе си, след това се поглеждат въпросително един друг. И тогава правят първите клатушкащи се крачки извън портала. Този път не се чува крясъкът на охраната, този път никой не се пази от юмрука или ритника на офицерите. О, не; този път един от охраната дори подава на затворниците цигари. В първия момент човек не може да познае охраняващите, защото междувременно те са побързали да си облекат цивилното облекло. Затворниците бавно продължават по улицата, водеща към лагера. Краката болят и заплашват да откажат да служат. Те продължават да се влачат нататък; искат да видят околността на лагера - или по-точно казано, да я видят за първи път като свободни хора. Така те излизат сред природата на свобода. "На свобода" - си казват те и повтарят тази дума в ума си отново и отново; но те не могат да я схванат. В лагера думата "свобода" е сънувана през годините толкова пъти, че вече е изгубила своята сила и значение...

Вечерта, когато другарите по съдба се завръщат в своите стари землянки, те идват един при друг и единият пита тайно другия: "Ей, кажи ми, зарадва ли се днес?" И другият му отговаря - и се чувствува някак си неудобно, защото не знае, че и другите изпитват същото - "В действителност не!" Човек просто буквално е забравил да се радва и трябва отново да се научи на това.

Това, което освободените другари по съдба преживяват, се обозначава в психологията с понятието "деперсонализация". Всичко изглежда недействително, невероятно; всичко изглежда като един сън. Човек просто не може още да го повярва. Твърде често, твърде, твърде често през последните години този сън си беше правил лоша шега с тях... И сега човек трябва да повярва изведнъж?

Минават дни, много дни... И тогава тръгваш и вървиш през полето, вървиш километри в околностите на лагера, птичките изхвърчат от храстите, излитат на високо и ти чуваш химните им и радостта им там горе в небето. На длъж и на шир не се вижда никакъв човек; около теб няма нищо освен обширната земя, безкрайното небе, възторга на птичките и полето пред тебе. В този момент преставаш да се движиш, спираш се, оглеждаш се наоколо, отправяш поглед към небето - и тогава падаш на колене. Сега ти си забравил себе си, забравил си света около теб и чуваш в себе си само едно изречение, едно единствено изречение: "В безпътицата си (буквално: от тясното, затворено пространство) извиках към Господа и Той ми отговори тук на свобода." Колко дълго си стоял на коленете си, колко пъти си повтарял това изречение - спомените са избледнели, не можеш вече да кажеш... Но на този ден и в този час започва твоя нов живот - това знаеш ти. И стъпка по стъпка навлизаш в този нов живот и ставаш отново човек." (Въпреки всичко да кажем "Да" на живота, стр. 140-143).

Човек трябва да бъде сляп, за да не разбере, че нещо в този свят не е наред, че една болест разяжда цялото човечество. Че всички - богати и бедни, религиозни и атеисти, всички страдат и никой не може да избегне болестта. Симптомите на това заболяване може да варират, но то въпреки всичко е упорито като самия живот. Болестта идва постепенно или поразява човека внезапно. За да се избавят от нея, хората опитват какво ли не: кокаин, морфин, алкохол - субстанции, които биха могли да излекуват болестта толкова, колкото сексът би могъл да излекува сифилиса. Други обхождат света, търсейки съвет от лекари, врачки, гадатели, свещеници, шамани. Напразно! Изразходват се милиони долари за книги, семинари, лекарства, които дават в най-добрия случай само временно облекчение.

Заболяването е толкова мъчително, че мнозина предпочитат смъртта. И когато заболеят, много хора се питат дали изобщо си струва да се живее такъв живот. И не малко хора се отказават от него, въпреки че не животът е проблемът, а нещастието, което го помрачава. И именно то, човешкото нещастие, е болестта, от която страда цялото човечество. И ние няма да бъдем в състояние да я излекуваме, докато не решим основния проблем, който я причинява.

Интересното е, че Кант, като признава факта, че човекът наистина се стреми към щастието, след това добавя, че в действителност той би трябвало да се стреми да бъде достоен за щастието? Аз бих казал, че това, което в действителност човекът иска при последен анализ, е не да бъде щастлив per se, колкото да има основание да бъде щастлив. И веднага след като намери основанието да бъде щастлив, щастието и удоволствието му се предоставят от самосебе си. Защото това, от което човекът е дълбоко пропит, не е нито желанието му за власт, нито желанието му за удоволствие, а непреодолимото му, почти болезнено желание да намери смисъл в живота. И именно поради този негов копнеж, човекът се стреми да намери смисъла на живота и да го изпълни, както и да срещне своя ближен и да го обикне. И именно това намиране на смисъла на живота, и именно тази обич към другия дават на човека основанието да бъде щастлив, дават основанието да има удоволствие в живота! Защото щастието и удоволствието са винаги страничен продукт от НАМИРАНЕТО НА СМИСЪЛ В ЖИВОТА! А клиничното всекидневие на психиатри и невролози показва - нека ми бъде позволено отново да цитирам Франкл, - "че именно това отклонение на стремежа от търсене на основание да бъдеш щастлив към стремеж към самото щастие пречи на човека да бъде щастлив". Как се получава това патологично отклонение от търсенето на основанието за щастие към търсене на самото щастие? Чрез едно форсирано посвещение на самото щастие, едно форсирано търсене на удоволствието като цел сама за себе си; чрез едно отклонение на този законен стремеж към намиране на основанието за щастие към един директен стремеж към щастие и удоволствие, вместо удоволствието да остане това, което то винаги трябва да бъде: СТРАНИЧЕН ПРОДУКТ ОТ НАМИРАНЕТО НА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА И ОТ ЛЮБОВТА КЪМ БЛИЖНИЯ!" Защото психологическата максима гласи: "Колкото повече някой се стреми директно към щастието, толкова повече то бяга от него! И още: само до степента, до която някой забравя себе си, само до тази степен той е щастлив!"

Липсата на смисъл в живота, превърнала се вече в епидемия и правеща хората нещастни, не се ограничава само до тези, които са лишени от материалните блага на живота. Без смисъл в живота и следователно нещастни са както богатите, известните, красивите така и бедните, неизвестните и грозните. Въпреки че богатите притежават това, което останалите от нас мислят, че би ги направило щастливи, те откриват, че диамантите, доларите и огромните лимузини с тъмни стъкла не ги правят щастливи и не могат да ги предпазят от нещастието!

Яхтите и дори частните острови в Егейско море не можаха да предпазят Хриситина Онасис от опита й за самоубийство, да спомена само някои от големите. Елизабет Тейлър се бореше с килограмите, алкохола и... с деветте си брака. Франк Синатра, правейки го по свой начин, се опита да се самоубие. Бети Форд се наливаше с алкохол, смятайки това за "терапевтична" мярка, а Кити Дукакис заяви: "Аз съм алкохоличка". Елвис Пресли, опустошен от наркотиците, почина в предверието на тоалетната си, със свалени на половина пижами. Малко преди да почине Пабло Пикасо нарисува автопортрета си, на който беше изобразена една умопомрачена, измъчвана душа. Носителят на Нобелова награда Ърнест Хемингуей постави револвера в устата си и се простреля...

А от психологията знаем, че тези хора, които се стремят към намиране на наслада и удоволствия в живота, като потопяват себе си в алкохол, наркотици и секс, доказват чрез това, че не са успели да намерят смисъл в живота си, като по този начин е останала незадоволена най-основната от основните жизнено важни техни потребности!

Може ли да се окаже, че човекът на ХХІ век, горд от своите постижения, интелектуално достигнал небивали висоти, образован повече от всякога, но и нещастен повече от всякога, е забравил или не желае да "подвива" коленете си, да отправя погледа си нагоре и да извиква от дълбините на живота, за да чуе гласа на този, Който "го е обикнал с вечна любов и затова е продължил да му показва милост" (Еремия 31:3)?

Ние не можем да отминем религията, защото тя "е един човешки феномен... да, израз на най-човешкия от всички човешки феномени, а именно на смисъла на живота. В действителност по дефиниция религията представлява ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА КОПНЕЖА ПО НАМИРАНЕ НА ПОСЛЕДЕН, ОКОНЧАТЕЛЕН СМИСЪЛ НА ЖИВОТА.

И тази моя дефиниция за религията е в съгласие с една друга, за която ние трябва да благодарим на Алберт Айнщайн: "To be religious is to have found an answer to the question: "What is the meaning of life!" ("Да бъдеш религиозен означава да си намерил отговор на въпроса: "Какъв е смисълът на живота!"). А ето и още една дефиниция, която ни предлага философът Лудвиг Витгенщайн: "Да вярваш в Бога, означава да виждаш, че животът има смисъл!" Както сами виждате мненията на физика Айнщайн, на философа Витгенщайн и на психиатъра Франкл съвпадат напълно" (Viktor Frankl, Logogotherapie und Existenzanalyse, стр. 282).

Може ли "случайно" те да се окажат прави? Да се окаже, че ние сме осъдени на вечно нещастие, защото нашият живот няма смисъл, и той няма да има смисъл дотогава, докато не пожелаем да се оставим да бъдем намерени от един Бог, чието приятелство ще се окаже най-щастливото преживяване в живота ни?

И още нещо, Я. Зелдович пише: "Вселената е била лаборатория за високи енергии и високи температури." А Стивън Вайнберг (Нобелова награда за 1979 г.) казва за "биографията" на вселената: "Какво е било в началото "един Бог знае". Родилните мъки засега са скрити от нас зад балдахина. Описанията обикновено започват от мига, когато температурата е 1500 милиарда градуса и на власт са пи-мезоните. Когато Метагалактиката е на 0,0001 секунда, температурата й е вече спаднала на 100 милиарда градуса. Тогава се намесват електронът (позитронът), неутриното (антинеутриното) и фотонът. "Намесват се" всъщност означава "създават се", защото преди това не ги е имало. Протичат изключително бурни реакции. Броят на частиците е все още много малък - един протон или неутрон на всеки милиард фотона. Казано образно, Вселената все още е само светлина."

Бих искал само да запитам: "Високите енергии и високите температури се нуждаят от Източник на енергия! Къде е той или по-точно кой е Той? Библията също казва, че първото нещо, което БОГ сътворява, е светлината (Бит. 1 глава), като посочва не само факта, че вселената е светлина, но посочва и неговия източник - Бог!

Агоп Мелконян пише в своята книга Мъдростта на небето: "Ако разликата между масите на протона и неутрона не беше около две електронни маси, нямаше да съществуват стабилни ядра. Ако гравитационната маса на протона не беше точно толкова, колкото е, нямаше да има звезди. Ако пространството не беше триизмерно, щеше да е невъзможно съществуването на планетни системи. Ако природните закони не се изразяваха с уравнения от втори ред, в света нямаше да има нито една стабилна система. Ако Вселената не беше започнала да се разширява с точно определена скорост, тя щеше или да колапсира (отново да умре), или щеше да се разширява толкова бързо, че нямаше да са възможни никакви кондензации на веществото. Ако водата нямаше изумителното качество да е най-плътна при 4 градуса Целзий, възникването на живота щеше да е невъзможно... Ако...

На пръв поглед Вселената, животът и разумът съществуват като че ли благодарение на някакво чудо. Законите и фактите са се "сработили" така, че всичко около нас се оказва устроено по изумително целесъобразен начин. А каква е тази "цел"? Като че ли нашето собствено съществуване. Затова напоследък някои космолози говорят за "логика" в устройството на Вселената - логика, която преследва определена цел: да се създаде възможно най-добрия свят за съществуването на разума.

Всъщност точно така го дефинира още Лайбниц: нашият свят е възможно най-добрият от всички възможни светове. Тогава, разбира, се можем да се запитаме: а защо точно нашият е най-добрият? Ами защото е създаден за нас. Характерът на явленията е такъв, защото самите явления представляват някакви определени крайни цели. Излиза, че над Вселената властва разум, който се е погрижил за нейното целесъобразно устройство. А се знае как някои наричат този разум." (Агоп Мелконян, "Мъдростта на небето", стр. 59, 60).

И няколко факта от областта на генетиката правят вярата в Бога по-разумния и по-логичен избор на живота. Известно е, че материален носител на наследствеността е молекулата на ДНК, гигантски полимер с молекулно тегло над 10 милиона. Тя се състои от фосфорна киселина, монозахарид с пет въглеродни атома в молекулата - дизоксирибоза и четири различни азотни бази: аденин, гуанин, цитозин и тимин, които изпълняват ролята на "букви" в "азбуката" на наследствеността. Подобно на точките и тиретата на морзовата лента те се редуват по протежение на веригата по строго определен начин, като придават на всяка молекула ДНК определено биологично съдържание. Молекулите на ДНК приличат на дълги телеграфни ленти, върху които чрез комбинациите между четирите знака - нуклеотидите, е записан целия план за устройството и функциите не само на отделната клетка, но и на цялата личност.

Наистина ли количеството на ДНК в клетката е достатъчно, за да се запише в нея цялата генетична информация? Общото количество на ДНК в една човешка клетка е само няколко пикограма (няколко милионни части от милионната част от грама!). Но азбуката на наследствеността е молекулна, и с нуклеотидите - букви, които съдържа ДНК в едно ядро, може да бъде записан текст, който, ако трябва да се предаде чрез нашата азбука, ще заеме около 3000 тома, всеки с по 1000 страници! И всичко това - СЛУЧАЙНО?! Кой е замислил тази възможност за съхраняване на тази огромна информация? Кой програмира и дава тази информация? И кой я "записва" в клетката? За кое се изисква повече вяра - да се приеме съвсем логичното, съвсем рационалното становище, че зад тази информация стои една мъдра, ерудирана личност, която Библията нарича Бог, или да се приеме широко разпространеното, но нелогично становище, че цялата тази информация в частност и произхода на живота като цяло е просто резултат на случайност?!

Лауреатът на Нобелова награда Стивън Вайнберг завършва своята книга "Първите три минути от сътворението на света" така: Както и да се разрешат тези проблеми и какъвто и космологически модел да се окаже правилен, В НИТО ЕДИН ОТ ТЯХ НИЕ НЕ НАМИРАМЕ УТЕХА. ЗА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА Е ПОЧТИ НЕИЗБЕЖНА ВЯРАТА, ЧЕ НИЕ ИМАМЕ НЯКАКВО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВСЕЛЕНАТА И ЧЕ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ НЕ Е ПРОСТО ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО НЕЛЕП ЗАВЪРШЕК НА ВЕРИГА ОТ СЛУЧАЙНОСТИ, ВОДЕЩИ НАЧАЛОТО СИ ОТ ПЪРВИТЕ ТРИ МИНУТИ... Колкото по-постижима ни се представя Вселената, толкова по-безсмислена ни се струва тя. Но ако няма утеха в плодовете на нашите изследвания, поне намираме утеха в самите изследвания. ОПИТЪТ ДЕ СЕ РАЗБЕРЕ ВСЕЛЕНАТА Е ЕДНО ОТ МАЛКОТО НЕЩА, КОИТО ЕДВА ПОВДИГАТ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ НАД НИВОТО НА ФАРСА И МУ ПРИДАВАТ ЧЕРТИТЕ НА ЕДНА ИЗЯЩНА ТРАГЕДИЯ. "

Просто нямам какво да добавя, освен че накрая в най-добрия случай животът без вяра в Бога представлява "една изящна трагедия".

д-р Ефтим Парушев
Created by ULimited®